Писания – моите

На разстояние един от друг
думите са помежду ни
те разделят ни и ни събират,
защото са раздути.

Но пред сърцето
думите са просто средство
дело на ума и още нещо.
Виж ме във сърцето си и ще узнаеш.

Душите ни трептят в синхрон
без да знаят как думите да обуздаят.
Кажи – на думи ли сме роби
или слушаме своите сърца?

04.03.2012
–––––––––––––

Когато те харесвам

Когато те харесвам
искам да те харесвам цялата
и да изпитам нежността ти,
да вкуся от твоята любов.

Когато те харесвам
искам да те харесвам цялата
и да те даря с безкрая,
да ти даря от моите мигове.

Когато те харесвам
искам да те харесвам цялата
изпълнена със обич
и безкрайна топлина.

03.02.2012

Когато те харесвам
искам да те харесвам цялата
събрала одеялата с твоето тяло
заспала спокойно и тихо
като малка какавида.
Отваряш очи и живота от тях струи
размърдваш се и разперваш криле,
политаш в моята стая,
и дългата зима изчезва в безкрая.
Рисуваш цъфтящи дървета
и хиляди нежни лалета.
Усмивка що стопля морета
и превръща Земята в райска градина.
Не съм и мечтал до мен да си ти.
Ти дойде с поглед смутен,
а аз пред тебе немеех
и тихо прошепна: Обичам те.

03.02.2012

Когато те харесвам
искам да те харесвам цялата
докато бавно вървим по алеите в парка.
Гледащи тревите, които се стелят
под лекия бриз и охлюви малки.

Искам със теб да живея под открито небе
открил сили и воля в мига що споделяш със мен.
Безкрайни дни изпълнени с радост.
Безкрайни нощи препълнени с любовта.

И чувам как шепнеш си ти: Нека летим…
И с мечтите да шия огромни балони.
С вълшебства изпълнени, на високо политаме
и отгоре ще гледаме онези тучни земи.

О, тогава птици ще каним на гости!
Славеи до нас тихо да пеят.
Лястовици в балона ще свиват гнезда.
И щом дойде нощта ще гледаме звездите.

Да! Нека сега си сбъднем мечтите.
Открили острова нейде из огромния син океан.
Остров за двама със райска градина
и с тебе да променяме себе си и света.

03.02.2012

–––––––––––––

Аз не съм: храната си, приятелите си, музиката, алкохолът, цигарите, професията си, хапчетата, колата или сексът. Аз не съм нищо от изброеното, нищо от това не е моето аз. В деня в който захвърлиш всичко това – всичко, което идва в теб и твърди, че си ти. Всичко, което казва искай ме- по много, имай ме, пресищай се с мен. Това не съм аз. Това е само илюзия, която живее от теб. В деня в който отхвърлиш поне за миг всичко изброено – задоволявайки се само с чаша вода и вдишвайки глътка въздух бутилиран в планината ще ме усетиш – там вътре дълбоко в теб. Знай ще те помоля да не посягаш към цигарата седяща не до изгоряла в пепелника. Да не посягаш към шоколада или сладкото стоящо винаги наблизо, да не звъниш на някой познат или приятел за да използваш безплатните си минути или да пишеш съобщение.

Привидно е всичко, което човека прави. Сградите се рушат, колите корозират, инструментите, каишката на кучето – всичко отива на бунището. Градовете заприличват на бунища заради тези „съвършени“ неща, а природата не скверни сама себе си., но човека скверни и себе си и природата. Захвърля на всякъде своите „съвършени“ боклуци и се чуди защо някой не върви след него и не чисти!

Човек не е професията си и всички останали глупости, които училищата успяват да набутат в беззащитните детски глави. Училището е място в което държавата налага масово своето виждане за това какъв трябва да съм. Трудно е да се обясни ако гледам само сериали и музиката, която слушам е възпяла пошлостта. Трудно се разбира…

Харесва ми като се срещнем, да си кажем:

– Здравей, светът е прекрасен. Всеки миг, който живея с теб ме кара да обичам.

Трудностите са само за да закаля волята си, да достигнем до себе си и ако съм се объркал, да се запитам какво правя.

Ще те помоля да изключиш този телефон, както и телевизора на който вървят десетки сериали изпълнени със секс, насилие, болести, лекари и твърдящи, че всички сме болни, бавно развиващи се и че друго освен секс, насилие и болести не ни интересуват.

„Хляб и зрелища“ и „Комедиите са за простолюдието“ – хилядолетия изминават, а все едно и също. Лъвовете не ги пращат срещу гладиаторите. За тази цел има пришълци, има мутанти, има терористи, има финансови кризи.

Радвам се, че го изключихте за десет минути и аз – вашето скрито и съкровено аз искам да отдъхна. Не! Не посягайте към хапчетата които гълтате като дражета, те не са онази панацея за която ги рекламират. Нима забравихте баба и дядо и техните илачи? Откъснете си малко билки, кога за последно стояхте два дни сред природата, далече от града?

Нещо още бръмчи! Да не е двд-то или компютъра – не, там не е онзи приятел с който си пишете вечер и познавате от две, три, пет, десет години, а никога не сте срещали. Чува ли се още нещо – изключете го. Как така е толкова тихо, да не е спрял токът? Не мислете за работата, за колегата или колежката с готиното дупе, не мислете какво ще готвите, къде да оправите калника или нещо друго!

Моля те затвори очи и потърси мен, онова гласче, което беше винаги до теб в детските дни. Не ме ли помниш? Как си играеше сам, защото не беше сам, как се каляше и всяка клонка бе чудна играчка, а животните първи приятели. Спомни си ме, аз съм до теб, защото сме едно цяло и безкрайно красиво същество. Ние не сме егото – илюзията за света обгърнала ни тъй здраво, не ние сме онази детска чистота и първична любов и частица от без края заобиколена от братя и сестри.

Чуваш ли ме? Аз съм в теб… и те обичам.

27.02.2012

–––––––––––––

Дъх за живот

(или миг от Живот)

Заглъхва шума , аз седя и се ослушвам. Дано да чуя моя дъх. Дъх на ягоди от свежите листа на роза. Колко малко дъх ми е останал. Може би ми е последното дихание. Дихание което което може би ще ме отведе в безкрая или на нов път. Но аз така пестя този дъх , деля си го на части. Не искам да свърши , а и аз не бързам. Нали е само миг. Толкова е времето което изминава от проплакването ми за първи път в този студен свят до момента в който затворя очи с последния дъх.. Тогава как да не го пестя този миг? Как да не се опитвам да го задържа поне още малко. Как?
Бленувам за мига. Бленувам за подвизите , които са станали в този миг. Бленувам или просто съм.
Как проходих , тичах , обичах , целувах , мечтаех , копнях , изгарях. Или може би изгорях или ме изгори – това което исках и бленувах.
Колко пъти подхвърчах край стената за да стигна крушката. Тя понякога ме привличаше повече от всичко , каро засенчваше дори и Слънцето. Слънцето което исках да съм. Слънцето което исках да бъде до Всеки! Но аз съм просто дребна мушица , а може би комар. Желаещ да изгори и в пепелта си да се прероди. Прераждайки се да бъде чист от човешкото. Силното и обективното , един мит в една реалност. Изгаряйки да почуствам истината. Истината за мухата(душата). Истината за предначертания лъкатушещ път. Истината за човек и пътя му към златната среда. Пътя на пътищата (нещо като Библията) , но изразен чрез човешкото съществуване и не само човешкото , та всяка една твар , всеки стрък трева , всичко това живее в своя миг.
Предателството на мисълта , милостта за пощада. Крехкоста и малодушието водят към път на тегоба.
Любовта е сила с неизличима сила , но при прекъсването и се случва да се губи частица от душата. Частица от дъха който не се връща. А дори и само да харесвам някой , то в теб се появява тази сила , която помага да се бориш със себе си и всичко покрай теб. И така мога да подаря част от себе си! Частица от своя миг , частица дъх който споделям с душата която ме съпътства . Частица която е толкова силна , защото е само за малко в моя миг и съм се отдал докрай.
Заглъхва шума , аз седя и се ослушвам. Дано да чуя моя дъх. Дъх на ягоди от свежите листа на роза. Не дъхът изчезна , както и АЗ , но виждам !… Виждам нещо , да … ИСТИНАТА ……

06.03.2007