Category Archives: разкази

По залез слънце

zalez-v-nivqta

Спомням си, когато бях малък на село как помръкваше. Бавно и неусетно затихвайки денят с изчезващото слънце. Нещо неописуемо. Винаги излизах отвън да гледам залеза на пейката до къщата, а тя беше и в края на селото и тишината си беше пълна и упойваща. В дните с кокошките, които още не се бяха прибрали си носех по малко жито и им го подхвърлях за да ме наобиколят и заговорят на техният си език. Понякога пускахме кучето и бях по ливадата с него, но не си  представяйте равна,а наклонена с нещо като дере през средата, и което прескачах за да видя колко голям скок ще се получи.Телевизора на село беше най-безинтересното нещо за мен и ако чуех, че е пуснат за новини тръгвах да обикалям наоколо или отивах в градината, за да видя дръвчетата дали са дали плод и разбира се да го пробвам, на другото ми село обикновено заспивах с „Хоризонт“ или с разказите на дядо ми, който на младини е обикалял страната и явно това вдъхнови и мен и не само страната ни стана мястото за обиколки, а и много други страни. Да неговите разкази бяха като мехлем след мрънкането на баба ми. За жътвата и какви щуротии са им хрумвали, за това как е бил готвач, касапин, комбайнер, тракторист, радист и какво ли още не на него си му идеше отръки всичко, с което се захване. Да историите му седнали на масата със сипаната чурбица и как си реже на ситно люто чушле и приключвайки се пресещаше за нещо и разказите започваха, а в горещите дни стояхме на вън край масата и слушахме щурците.

Имаше моменти с дядо ми да ходим за гъби, за дърва или да косим трева, лозето и какво ли още не, тогава вземахме торби с нещо за обяд и тръгвахме рано сутрин с магарето на там където беше работата. Верният помощник на дядото се явявах аз дори много ми харесваше да карам магарето и особено ако отивахме към някое познато място не ми трябваше и дядовите напътствия. Обичах да ходя в горите, тогава събирахме дърва или клони с някаква подходяща за животните шума. Там само дядо ми знаеше на къде водят пътищата отъпкани от тракторите. Времето ми минаваше в питане за нещата около нас и след това в слушане на някоя интересна история. Разнообразявах си като гонех бръмбарите и много се радвах като видя някой рогач или друга такъв голям бръмбар. Денят се търкулваше и на обед посядахме и хапвахме с желание от манджите и след това до като дядо се отпускаше за час-два на тревата аз си играех наоколо поне винаги имаше какво да си измисля с някое камъче или клонките наоколо. После дядо се събуждаше и продължавахме спокойно работата си без викане или бързане, а бавно и спокойно. Такъв беше неговия ритъм така и аз го обичах като най-добрият човек, който съм срещал до последният му залез.

И сега залязва слънцето на вън е все още топло и спокойно, а в такива моменти спомените идват и нашепват за дните отминали.

Проблясват тревитес последни лъчи
от Слънцето блеснали
тъй здраво извезани.

Бръмбари бавно
в тревата разлитат се
вечерта приканва ги
вечерта – увлича ги.

Мравки последни
към мравуняка стичат се
помъкнали зрънца
с малини обкичват се

Синевата бледнее
тревата надвесва се
птички припяват,
а за сън земята стъкмява се.

Бай Ставри и…

Преди няколко месеца го написах и мина известно време до като ми помогнат в редактирането. Вече е  готов за показ и свободното му четене.  Вашите отзиви и предложенияи са добре дошли.

––––––-

Автор: Вито Ангелов

Разпространява се безплатно под лиценз CC-BY-NC-ND

т.е имате пълно право да го споделяте без комерсиални цели и без да го променяте.

Благодаря на всички, които ми помагат в тези интересни времена!

Приятно четене

Бай Ставри и…

 Пролетта дойде със своята ярко зелена премяна и обгърна спокойната планина. Клонките, досега изглеждащи гротескно, се обгръщат със своите деца – листата. Малки пъпчици по тях показват, че скоро ще разцъфне всичко наоколо. Птичките се редят по жиците, а котките се отъркват една в друга и си мият хубавите и дълги опашки. Сред тази прелестна картина е и бай Ставри. Запътил се е към старото си тракторче, за да отиде до нивата.

– Ех, че хубав ден и земята трябва да е по изпръхнала след толкова дни слънце – говори си той, загледан в ширещото се ясно небе.

– Ставри, Ставри! – вика женски глас.

– Оу, кажи, жено, че бързам за нивята – провиква се и той.

– Ами обяда си забрави, как тъй ще тръгваш, че и водата. Само забравяш, ако не съм аз… – говори любимата му, приближавайки със старата платнена торбичка.

– Благодаря ти, Невенче, знаеш, че съм си разсеян! – казва и я целува по челото.

С торбата в ръка, усмихнат върви към навеса, където стои старото червено тракторче. Погалва кучето, тичащо по двора, и се провира сред ятото кокошки, които неуморно тичат след скакалци. Пали трактора, ала се чува едно „кх, кх” и го обгръща мирис на газове.

– Приятелю, запали и днес, че имаме много работа, а аз ще те постегна тези дни.

След няколко опита машината забръмчава силно и ритмично, а наоколо се разстила черен дим и за кратко разваля пролетните благоухания. Бай Ставри доволно го тупа по капака и усмихнат тръгва с него на път.

 Къщата му е по-високо от селото и то се вижда в далечината долу. Селцето е сгушено сред диплите на планината, пътят се вие по нейните гънки и минава край Ставревата къща. По същия път нагоре тръгва бай Ставри. Пътят като цяло е само за едно превозно средство, но рядко се използва и от едно. С усмивка на лице мъжът разглежда гората, знаейки всяка трапчинка по пътя. Самият път – камъни и кал – лъкатуши и се извива като дълга змия под обедното слънце, стресната в съня си от някой преминаващ. Листата по дърветата са още мънички, но красят всичко. Някоя животинка пробягва наоколо, стресната от силния шум на трактора и отмине ли, се спотайва пак в своите любими кътчета.

Бай Ставри не бърза – разглежда доволен, радва се на гората и гледа синьото и чисто небе. Сърцето му се отваря, както природата около него и разцъфва с едно леко сияние. По склона понякога машината се закашля тежко и аха-аха да угасне.

– Недей, приятелю, вярно, че много години сме заедно още откак влязох в ТКЗС-то, когато се ожених. Чисто нов те докараха и затова, че съм с булка, като подарък те взех. После, като се промени всичко, те купих и ей на – четиридесет години минаха заедно.

В думите му прелива някакво приятелство и машината бавно поема пак нагоре. В по- усойните места се намира още не разтопен сняг, който напомня за зимата – там, сред скритите завои и многото дървета, скриващи небето.

– Стигнах Равно пòле , каква гледка се ширва от тук. Отляво пропаст – сякаш бездънна и нейде в далечината мъгла, където започва низината, а отдясно гората се разрежда, има просека навътре и близо два-три километра все е равно. Десетина минути и ще съм до нивичките – моята да преора, а и на приятелите, които са поръчали.

До обед хубаво напича и нивите се орат лесно. Земята е рохка като яйце и е благоуханна. Бай Ставри със своя весел нрав и онази стопляща сърцата усмивка, работи внимателно, отпива глътки вода и гледа зорко да не пропусне някое кътче.

– Време е да спра, да си отпочина, да похапна и да се излегна на слънчице.

Речено – сторено. Завършва една от нивите, изключва трактора и след този гръмовен шум – тишина. Само земята разнася наоколо своята песен. Песента на живота вдъхва сили и обич, понася те и забравяш за всичко. В нея се примесват чуруликане, счупената клонка от някое животинче, ромонът на шуртящото поточе нейде наблизо и шумът от крилата на бръмбара голям и летящ наоколо. Песента е омайна и спокойна и сред тази прелест бай Ставри разпъва на тревата едно старо одеяло и носи своята платнена торбичка…

––––

Целият текст може да си го изтеглите в .пдф формат – свободно.

%d bloggers like this: