По залез слънце


zalez-v-nivqta

Спомням си, когато бях малък на село как помръкваше. Бавно и неусетно затихвайки денят с изчезващото слънце. Нещо неописуемо. Винаги излизах отвън да гледам залеза на пейката до къщата, а тя беше и в края на селото и тишината си беше пълна и упойваща. В дните с кокошките, които още не се бяха прибрали си носех по малко жито и им го подхвърлях за да ме наобиколят и заговорят на техният си език. Понякога пускахме кучето и бях по ливадата с него, но не си  представяйте равна,а наклонена с нещо като дере през средата, и което прескачах за да видя колко голям скок ще се получи.Телевизора на село беше най-безинтересното нещо за мен и ако чуех, че е пуснат за новини тръгвах да обикалям наоколо или отивах в градината, за да видя дръвчетата дали са дали плод и разбира се да го пробвам, на другото ми село обикновено заспивах с „Хоризонт“ или с разказите на дядо ми, който на младини е обикалял страната и явно това вдъхнови и мен и не само страната ни стана мястото за обиколки, а и много други страни. Да неговите разкази бяха като мехлем след мрънкането на баба ми. За жътвата и какви щуротии са им хрумвали, за това как е бил готвач, касапин, комбайнер, тракторист, радист и какво ли още не на него си му идеше отръки всичко, с което се захване. Да историите му седнали на масата със сипаната чурбица и как си реже на ситно люто чушле и приключвайки се пресещаше за нещо и разказите започваха, а в горещите дни стояхме на вън край масата и слушахме щурците.

Имаше моменти с дядо ми да ходим за гъби, за дърва или да косим трева, лозето и какво ли още не, тогава вземахме торби с нещо за обяд и тръгвахме рано сутрин с магарето на там където беше работата. Верният помощник на дядото се явявах аз дори много ми харесваше да карам магарето и особено ако отивахме към някое познато място не ми трябваше и дядовите напътствия. Обичах да ходя в горите, тогава събирахме дърва или клони с някаква подходяща за животните шума. Там само дядо ми знаеше на къде водят пътищата отъпкани от тракторите. Времето ми минаваше в питане за нещата около нас и след това в слушане на някоя интересна история. Разнообразявах си като гонех бръмбарите и много се радвах като видя някой рогач или друга такъв голям бръмбар. Денят се търкулваше и на обед посядахме и хапвахме с желание от манджите и след това до като дядо се отпускаше за час-два на тревата аз си играех наоколо поне винаги имаше какво да си измисля с някое камъче или клонките наоколо. После дядо се събуждаше и продължавахме спокойно работата си без викане или бързане, а бавно и спокойно. Такъв беше неговия ритъм така и аз го обичах като най-добрият човек, който съм срещал до последният му залез.

И сега залязва слънцето на вън е все още топло и спокойно, а в такива моменти спомените идват и нашепват за дните отминали.

Проблясват тревитес последни лъчи
от Слънцето блеснали
тъй здраво извезани.

Бръмбари бавно
в тревата разлитат се
вечерта приканва ги
вечерта – увлича ги.

Мравки последни
към мравуняка стичат се
помъкнали зрънца
с малини обкичват се

Синевата бледнее
тревата надвесва се
птички припяват,
а за сън земята стъкмява се.

Advertisements

About slideworld

Just a man. https://slideworld.wordpress.com/ http://prikazki.org/ http://facebook.com/prikazki.org/

Posted on 07/08/2013, in живот, мисли, моите, природа, разкази. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: