Съвремие (или съвсем ние)


Следващите редове според мен са много нтересни (или по точно много истински) преписах ги от една книга,която е писана отдавна ,но както понякога става някой автори просто хващат същината на живота.Дано Ви е интересно и дано го прочетете докрай!

––––––––––––––––

Ана го погледна само за миг.Право в очите.

– Защо е всичко това? – попита тя изведнъж.

Пабло не реагира веднага.Беше взел две бутилки и размесваше съдържанието им в чашите.Не отговори.

– Защо , Пабло? – повтори тя .- Защо?

Чак тогава Пабло схвана смисъла на въпроса . Взе си чашата и забеляза ,че ръката му леко трепери. Остави я отново на бара. Подпря се с лакти на плота, поклащайки тялото си.

– Зщо ли – повтори той като ехо. Не беше въпрос, а по-скоро потвърждение. – Питаш ме защо идвам тук, опивам се с наркотици, пиянствувам и се държа като глупак?

…………

Той описа широккръг с ръка, сякаш да обхване всичко.

– Не е ли по-добре да попиташ тях?

………

Мнозина се бяха качили горе . Двойки , групички, самотници. Беше въпрос на вкус, на душевно състояние. Понякога човек желае да сподели нещо на четери очи с някой друг, понякога се нуждае от шум и хора около себе си, а друг път егоистичноне се интересува от никого на този свят и иска да остане сам със самотата си. Понякога …….

Няколко двойки седяха или лежаха по пода в различни пози. По мозайката със старинните мотиви се бяха образували локвички от обърнатите бутилки.

………

– Не питам тях – каза Ана. – А тебе!

– Мене? – пабло се засмя безрадостно. Взе една бутилка и пи направо от нея . После я подаде на Ана. Тя поклати отрицателно глава. – Защо искаш да знаеш какво мисля за това? Аз съм същият като тях, знаеш ли? Както и ти. ако не си, защо се съгласи да дойдеш? Знаеш какво означава „Събиране“ , нали?

– ако приех да дойда с тебе – каза ана и в гласа и прозвуча болка, – то е, защото ми се струваше, че си по-различен. Всички се примеряват с някои условности: малко музика, малко секс, малко наркотици. Освен някои. Като Нандо, като тебе. А това , защото се замисляте, нали?

Пабло не се смееше вече. Беше изключително сериозен. Поклати глава, сякаш искаше да прясни мислите си.

– Да – прошепна той. – Вярно е. Понякога неколцина от нас се замислят. Но точно затова идваме на тези места и организираме Събиранията. Виждаш ли афишите? Те ни карат да приемем действителността, която ни заобикаля, карат ни да мислим. А после пием, тъпчем се с наркотици и спим с някого или онанираме и за кратко преставаме да размишляваме. Знаеш ли колко е хубаво да не се замисляш дори и за миг? Въпреки че щом се върнеш към действителността, разбираш, че щастието е било мимолетно. Но когато си тръгваш оттук, обръщаш гръб на афишите и изглежда, че не те засягат толкова. А това ти позволява да издържиш още малко.

– Аз не се почувствах щастлива – промълви Ана.

– „Пътешествието“ ти беше неприятно. Беше напрегната, изнервена. Съжалявам, аз не знаех… – той си спомни за сгърченето и лице и за изцапаните с кръв слабини. Облегна се сякаш искаше да смъкне товара от раменете си. Улдрич го е казал, ние сме поколение без цел. Връстници на една война и непрекъснато живеем под угрозата от друга. През целия си живот виждаме само локални войни, потенциална заплаха за това, което може да се превърне за двадесет и четери часа в световен пожар. Никой не гарантира, че утре някой луд или екзлатиран тип няма да натисне копчето, което ще задействува механизма. Върху главите ни ще се изсипят бомби или пък ще ни изпратят в някой разкалян окоп… Мнозина смятат, че това е чисто пораженческа литература, че Улдрич е психопат, че трябва да мислим за нашето бъдеще. Да мислим – той прехапа устни. – Ние сме поколение без корени, манипулирано от некомпетентни личности, които се интересуват само от подновяването на четиригодишните си мандати и се ръководят от икономическата изгода, надхвърляща умствените им възможности. Намираме се в задънена улица. А искат и да вървим напред с темповете, които те ни определят, докато си разбием главите в стената.

Пабло сръбна по-голяма глътка и пресуши бутилката.Захвърли я на пода.

– Да, имаш право, някои от нас мислят. Струва ми се, че всички мислим в определен час на деня, когато се разголваме пред самите себе си. Но по дяволите, това не ни служи за нищо. В един момент младежта опита да се разбунтува, да продължи по своя път и да се противопостави на установената власт. Създаде се протестно движение, което обхвана целия свят. Случи се след катастрофалната война в Югоизточна Азия: Виетнам, Кампучия или някаде другаде.Беше опит, достоен за похвала, но той не постигна целта си. Скоро го забравиха, защото обществото е твърде силно и въвлича всичко в своята инерция. Малцината, които се вкопчиха отчаяно в убежденията си и пожелаха да продължат докрай личния си път, залиняха в самота, докато умрат. Затова Улдрич казва, че не съществува възможност за нов „бум“ от страна на младежта. Обявяват го за пораженец, а пък всъщност той е реалист и показва истинското състояние на нещата. Не можем да направим нищо, Ана, освен да се отдадем на опиатите и да се опитаме да забравим. Да забравим, че непрекъснато ни ръководят, разтърсват, манипулират, че сме направлявани по координати, срещу които не можем да се борим. Казват ни, че още не ни е дошло времето, че за нас е рано, че трябва да чкаме, че светът е още техен. А какво правят със света? Оставят го да гние и дори ускоряват този процес. А когат удари нашият час, ще наследим само развалини и разруха. Тогава ще бъде твърде късно да се направи нещо, твърде късно да се опитваме да продължим пътя си, ако сме имали такъв някога. И ще сме преживели много години в равнодушие…

Млъкна. Прекара ръка по лицето си, усещайки иведнъж, че говори несвързано. Ана се бе втренчила в него мълчаливо, без да мигне, сякаш искаше да отгатне какво се крие зад думите му: въжделения, пропаднали надежди, чувство за безполезност. Пабло се постара да събере мислите си.

– Да, Ана, често мисля, а товавсъщност е най лошото, което мога да правя. Затова, както много други, както всички, които съзнават какво става наоколо, аз бягам от себе си и намирам утеха в един изкуствен свят, където забравям мъката си. Другият изход е смъртта. Но щом свърши всичко и се върна към действителността, става по-лошо. Точно тогава разбирам съвсем ясно, че се въртим в омагьосан кръг, че на тяхна страна е силата, а на наша – желанието и че те приемат държанието ни, защото не им причиняваме никаква вреда, но са готови да ни смажат веднага, ако им се удаде случай; тогава отчаянието ми е безкрайно – както сега, и няма упойващо средство в света, колкото и силно да е то, което да ме накара да забравя. Искам да умра, да умра, разбираш ли, вместо да продължавам да живея в този свят, който се разпада, в това прогнило общество, в което сме само пушечно месо, роби, годни да се бият на някой далечен фронт и когато се наложи, да убиват безпричинно някого, когото дори не мразят. Не желая да чакаме покорно и да събираме пепелта от това, което е бил света; или пък да опитваме да изградим отново нещо, за което знаем, че не може да бъде спасено. Виждаш ли онези афиши? Те са израз на мъката ни, оправдание за действията ни и затова знам, че всъщност са лъжа, защото няма разумно оправдание за постъпките ни освен тревогата, а думите „ако утре трябва да умрем“ приличат на на екран, които отразява като огледало нашата безпомощност, нашето бягство. Понякога си мисля, че това вероятно е организирана кампания от страна на системата, която цели да ни изолира, за да не и създаваме проблеми, неподлежащи на разрешение, защото са твърде стари.

Той отново замълча. Разбираше, че не беше казал каквото искаше. Беше издал само смущението си, стремежа си да стигне до нещо, за което знаеше, че е свръх силите му, Самият Улдрич многократно го беше споменавал: именно тази обърканост на идеите беше породила преди години бунта на хипитата. “ Вие сте съвкупност от органи, а в света побеждава само разумът. Владее се с ума, а не с вътрешните органи.“ А точно вътрешните органи ги боляха. Погледна към Ана. Изглеждаше замислена, сякаш искаше да проумее нещо от заплетените му думи. Той я погали нежно по бузата. Тя наведе глава встрани и притисна ръката му между шията и бузата си. Пабло се присегна и я притегли към себе си.

– Бих желал да ти обясня по-добре, Ана – прошепна той, – но това е нещо, което ме гнети. Прекалено много огън има в главата ми и лед в сърцето ми.

– Разбирам те – съгласи се Ана. – Но мисля, че тук не му е мястото където можеш да подредиш мислите си. Да си тръгваме, моля те!

Пабло остана неподвижен няколко секунди. Изведнъж си даде сметка, че думите на момичето и случилото се през нощта разбудиха нещо в душатаму и някакво внезапно решение, неясно, смътно, бавно го завладяваше целия. Стана. Огледа се.

– Каде са Бони и Роза?

– Остави ги – каза Ана. – Да си тръгнем само двамата.

– Не – отвърна Пабло. – Ние ги доведохме.

Ана повдигна рамене. Пабло започна да обикаля из стаите и да ги търси. Намери близо до камината. Бяха легнали на пода, със затворени очи, а Бони, полунадвесен над Роза, стискаше едната и гърда. Пабло леко побутна с крак Бони в ребрата и коленичи до него.

– Ние си отиваме – рече той. – А вие?

Бони отвори очи, премигвайки. Махна ръката си от гръдта на Роза. Тя, без да поглежда, хвана ръката му пак я сложи на предишното и място.

– Точно сега ли? – промърмори Бони. – Но най – хубавото още не е започнало.

– Ние си отиваме – настоя Пабло. – Ако искате да се върнете с нас, ще ви чакаме вън.

Той се изправи. Запъти се към Нандо, който седеше с кръстосани крака и скръстени ръце, и пусна в джоба му няколко банкноти – своя дял от разходите. Нандо изпсува.

Пабло се върна при Ана и я прихвана през кръста, а тя се притисна до него. Прохладният въздух ги освежи малко. Той се почувствува по-уверен в себе си.

– По дяволите светът! – изруга, без да знае точно защо.

Влязоха в колата. През това време Бони излезе от къщата и повлече след себе си Роза, която се препъваше, опитвайки се да си обуе обувките, и високо се смееше. Пабло запали двигателя.

Изчака ги да се качат. После рязко потегли.

…………

Пабло не отговори. От време на време поглеждаше в огледалото. Роза се беше навела над скута на Бони и по движението на главата и и по изражението на Бони не бе трудно да се отгатне какво върши тя. Пабло си помисли, че е нормално момиче, може би малко простовато, но активно във всяко едно отношение. Беше ходил с нея на много Събирания, по двойки или групово. Виктор, интелектуалецът на Групата, бе казал, че тя е чист динамит, самата чувственост, жена, с която можеш да се извисяваш и да слизаш, и пак да се извисяваш, прототип на идеалното момиче за приятно прекарване на времето, верен изразител на настроенията на младежта от епохата. Но сега, като я гледаше как работи активно и всеотдайно върху Бони, Пабло изпита отвращение.

Ана не е такава, помисли си той. Погледна с крайчеца на окото си. Вече не нервничеше и не наблюдаваше шосето. Гледаше го и от очите и струеше светлина. Спомни си, че преди време, преди много време бе открил същата светлина в погледа на Роза. Дали това не означаваше, вървейки по следите на другите. Еднаква ли беше съдбата на всички?

„Трябва да е от капсулата“, реши той. Или от пиенето. А може би и от двете едновременно. Започна да губи представа какво бе говорил на Ана, бяха останали само бъркотията от идеи и усещането, че трябва да се направи нещо, че е наложително да се направи нещо за спасяването на света.

„Спасяването на света“, изсмя се той. Старо, утопично понятие за мечтатели и неудачници. Сякаш светът можеше да се спаси.

Лампичката на автопилота светна, показвайки пределната автоматична скорост. Като ругаеше наум, Пабло изключи автоматичното управление и хвана лостовете.

– С пълна скорост! – изхълца Бони зад гърба м, достигайки в същия момент до оргазъм. – ААХ!

Роза вдигна глава, изчисти устата си и се засмя.

Беше се изсипал слаб дъжд и платното на улицата се покри с рядка кал, от което пътуването стана още по – вълнуващо. Не знаеха точно къде отиват, но това беше друг елемент от играта. Да бягаш без цел, беше още един начин за бягство. Пабло настъпи педала на газта. ………

– Пабло – каза Ана.

– Какво?

– Мислиш ли, че човек наистина може да избяга от действителността?

…….

Нандо. И той беше изживял период на депресия като него. Пабло много ясно си спомняше и това, докато ритмично движеше лостовете, за да следва леките завои. Нандо го бе споделил веднъж на едно Събиране, когато Пабло се чувстваше твърде самотен. Всички прекарваме такъв приод понякога – му еше казал той. – Важното е да успееш да го преодолееш.“ Той го беше постигнал. „Но – помисли си внезапно – на каква цена?“

Думите на Нандо от онази вечер бавно изплуваха в паметта му. И си спомни с изненада, че бяха съвсем същите несвързани глупости, които беше надрънкал на Ана там, в къщата, тази нощ. Мислите му се избистряха, подреждаха се, свързваха се неумолимо помежду си. И сега думите на Нандо придобиваха друг смисъл. Точен и ясен смисъл, спотаил се дълбоко в сърцето, който нараняваше, нараняваше, нараняваше, борейки се да излезе изпод бъркотията от желания и несполуки.

Те бяха загубено поколение, както сполучливо бе определил Улдрич. Но не бяха единственото. Преди тях имаше имаше много други и още толкова щяха да дойдат след тях. Всяка световна катастрофа притежаваше своето. Част от това поколение се приспособяваше, други се отделяха, а трети бяха отстранявани. А светът не загиваше. Все повече се рушеше, но продължаваше да съществува.

Сега ясно си спомни думите на Нандо, блясъка в очите му, стиснатите юмруци:

– Не знам как да ти обясня, Пабло, но трябва да се направи нещо. Трябва да ги спрем. Нуждаем се от някой, който да застане начело, да ни подтикне да се опълчим срещу установената власт и да я свалим, ако се наложи. При необходимост аз….

Красиви детонски утопии. Нандо, водачът на младежта, лидерът, който щеше да поведе всички към победата. Нандо, който сега лежеше насред салона на собствената си „разруха“ и се тъпчеше с наркотици, опитвайки се да забрави нещо, за което знаеше, че никога, никога не ще може да забрави, защото то се бе впило с нокти и зъби в най-съкровената му същност.

Вярваше ли наистина във всичко това? Оставаше ли му достатъчно надежда, за да продължи да варва, или мислите му бяха само спонтанно отражение на мислите, втълпявани на цялата объркана младеж? Изведнъж разбра, че в душата му цари само огромна пустота. Тя беше като голям резервоар, в който се събираха идеите на останалите; противоположни по характер, те се смесваха и объркваха, взаимно се нападаха и се унищожаваха. Подобно на бездънна каца, на проядено дървено буре. Затвори очи. Господи, господи!

– Пабло – изрече Ана, сякаш отгатнала бурята в душата му.

…………..

Пабло почувствува, че в този миг нещо се пръсна вътре в него. Ръцете му бяха като парчета лед върху лостовете за управление. Вземаше завоите с голяма скорост и механизмите на колата, стържеха, виеха. Той се освобождаваше, разбираше, че се освобождава от всичко, което го гнети. А в душата му оставаше само студенина и мрак. И всичко това беше просветлението – разбра той. Човек може да мисли разумно само когато душата му е съвсем опустяла.

– Съжалявам, Ана – промърмори той. – Съжалявам

– Пабло – рече Ана.

Шосето вече не беше сребриста лента, а само подвижна неясна линия с кървавочервена нишка отдясно.

– Сбъркали сме – каза Пабло. – Заблуждаваме се да търсим оправдание за постъпките си, без да знаем, че единственото оправдание е страхът ни от сблъсака с действителноста. Ние сме духовно опустошени, Ана. Напълно опустошени от обществото и в нас няма абсолютно нищо.

– Пабло – повтори Ана.

– Улдрич е прав. Тази прокълната еврейска свиня винаги има право, обаче ние го разглеждаме само през призмата на страха, който изпитваме. Има ли значение какво правим днес, ако утре трябва да умрем? Това е единствената философия, която важи за нашето време. Трябваше да го разберем по-рано.

……….

Не схващаш ли какво иска да каже Улдрич, не разбираш ли, че никой от нас не е в състояние да го проумее? Няма значение какво ще правим днес, няма никакво значение.

………

Там, отпред, пътят рязко извиваше наляво.

– Правата линия – повтори Пабло. За пръв път в живота си той беше съвсем наясно с всичко.

……….

Завоят беше пред тях. Ана изкрещя. Пабло беше приковал поглед напред. За пръв път съзнаваше, че върши нещо. Лека усмивка се плъзна по устните му.

Чу се съвсем тихо скърцане, когато автомобилът изтръгна предпазната система. Той грациозно се превъртя за няколко мига във въздуха. Долу вълните равномерно се разбиваха в скалистия бряг. Колата застина за секунда в празното пространство, сякаш поддържана от невидими конци, а после полетя стремглаво.

На задната седалка Роза крещеше от удоволствие. Беше стигнала до оргазъм.

……….

Пред очите му още бяха четирите трупа, двете двойки, вкопчени в прегръдка, сякаш са искали да се слеят в едно цяло във върховния миг на смъртта. И можеше да се закълне, че в последния миг нито един от младежите не бе изпитвал страх от неизбежната смърт, а само лека слабост, задоволство… С изключение може би на момичето, което седеше до шофьора, на хубавицата, ненавършила и шестнадесет години.

Той се отпусна изморено в колата. Чувстваше се изтощен. Това беше третият случай, който трябваше да разследва през нощта и който не се различаваше от останалите. Дори се двоумеше дали да ги определи като злополуки. Но с какво друго име можеше да ги нарече официално? И кой ли би се осмилил да го направи?

……….

По обратния път минаха край къщата от червени тухли до шосето…. На един от горните прозорци се появи някакъв силует, който им се подиграваше в мрака.

– Вижте ги – каза помощникът. – Широко им е покрай врата. Всички са луди.
– Питам се – размишляваше на глас инспекторът на глас, – къде всъщност е тяхната лудост?

– Какво казвате ? – изненадано го попита помощникът му.

Инспекторът сякаш внезапно се събуди от кошмара си. Не отговори веднага. Втренчи се в пътя. Неочаквано изпита вина за нещо, което не можа да определи с точност. Помисли си, че има трима синове и че големият бе във възрастта, в която се участвува в Събиранията, и всъщност го правеше. Потрепери.

– Не, нищо – промълви той. – Помислих си, че днес пак ще се приберем късно у дома.

–––––––––––––––––––

Из “ … АКО УТРЕ ТРЯБВА ДА УМРЕМ “ от Доминго Сантос

...ако утре трябва да умрем?

Музика : Scorpions – Believe in love , You and I и др.

Janis Joplin , Nelly Fortado , Oasis и някой други групи ме съпътстваха по време на писането. За което съм им много благодарен.

About slideworld

Just a man. https://slideworld.wordpress.com/ http://prikazki.org/ http://facebook.com/prikazki.org/

Posted on 19/01/2007, in живот, мисли, надежда. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: