New things for me.

Ако желаете да публикувате по какъвто и да е начин и в независимо какъв вид (включително и извадки!) обърнете се към мен , аз вече мога да помогна да осъществите контакт с лицето чието е произведението!
Решението не зависи от мен!

Законът забранява копиране на произведенията без изричното съгласие на автора. Копирането на нечие произведение без изричното разрешение на автора от морална гледна точка е акт на неуважение към автора и кражба на продукта на неговия труд. От законова гледна точка е престъпление и за него се носи отговорност по Закона за авторското право, по Закона за защита на конкуренцията и по чл. 172а от Наказателния кодекс. В зависимост от масовостта на копирането и нанесените щети се наказва с глоба и / или затвор. Това се отнася изрично за тази тема!

Защо плачат хората

“Беше преди много,много години.Майка ми ме водеше из магазина и минахме покрай щанда с бонбоните.Аз исках да ми купи желирани бонбони;знаете ти,от ония с формата на различни животни.Тя отказа и аз се разплаках.Бях ядосан , обиден и сърдит,че съм лишен от едно такова малко удоволствие , като пакетче бонбони . Години по-късно,когато се сетих за тази случка,осъзнах че не съм получил това , което искам , може би защото не е имала възможност да ми го купи. Може би парите и са били разчетени до стотинка и колкото и да и се е искало е преценила , че хляба на масата е по-важен от десерта на детето й. Осъзнах също,че това е първия път,за който си спомням да съм се разплаквал.После , когато пораснах малко много пъти падах с колелото,биех се се със съседските деца , наранявал съм се хиляди пъти и както всички деца съм отронвал по една сълза за всяка изтекла капка кръв от тялото ми. Имах и куче. Силвестър,но всички у дома го наричахме Силвър. Не беше нищо особено , мелез някакъв. Някъде към шестнайдесетата ми година то умря. От старост , предполагам , защото не сме имали много възможности да го водим на ветеринар. Плаках , сякаш съм загубил майка си. Толкова много бяхме преживели с рунтавото псе , а него вече го нямаше. Знаех , че мога да имам и друго куче , дори,когато започнах да работя можех да си позволя цял кучкарник… но нямаше да е Силвър. Нямаше да е същият рошльо , който търчеше до мен през цялото ми детство , който заспиваше в краката ми и ме будеше всяка сутрин с онзи умен поглед , който имат само кучетата.
И плаках.
Някъде по това време се влюбих за първи път. Случи се на една почивка по морето. И както става в тези летни флиртове,когато е абсолютно забранено да влагаш каквито и да е чувства , аз се влюбих. Проблемът беше , че тя също имаше нещо към мен. Но ваканциите имат гадния навик да приключват рано или късно. Аз трябваше да се върна вкъщи,а тя-у тях. Знаехме , че едва ли някога ще се видим пак. На раздяла искахме да си кажем толкова много неща ; толкова много неизречени думи стояха по между ни , а всъщност единствените две думи , които трябваше да си кажем бяха “Обичам те”. И може би нещата щяха да се развият по друг начин. Може би шяхме… по дяволите , щяхме да намерим начин да осъществим целите си , да се борим за мечтите си заедно.
Но не си казахме нищо такова. Никой от нас не се осмели да поеме риска да си признае пръв и да “разголи” душата си пред другия. Когато човек казва на някой , че го обича , той се оставя в ръцете му ; на неговата милост. А и двамата бяхме млади и горделиви ; никой не искаше да пада на колене… за това просто се прегърнахме за последно и се разделихме.
После плаках през целия път до вкъщи. Не ми пукаше,че някой ще ме види в автобуса. Не ми пукаше , че момчетата не плачат-аз плаках. В главата ми звучаха балади на Jovi и Adams ; разиграваха се десетки сценарии на раздялата ни и всеки един ми се струваше по-добър от реалния. Исках да върна времето назад и да поправя грешката си;да направя това,което трябваше , да се хвърля с главата надолу в нищото , знаейки че ще изгубя всичко. Но щях да имам нея!
И плаках…
Плаках на погребението на майка ми,плаках на сватбата ми,после,когато се роди дъщеричката ми… Един ден си зададох въпроса… защо го правим ? Само за да се освободим от натрупаната енергия ли ? Вероятно има някаква конкретна причина всичко това със сълзите да се случва. Припомних си всички онези моменти , в които съм плакал. Припомних си моментите , в които съм виждал някой край мен да плаче. Въпросът не ми даваше мира дни наред. Прехвърлях различни варианти,прочетох няколко малки книжлета по психология и психоанализа , но отговорът не беше там. Отговорът дойде сам , от нищото , една вечер преди да заспя. Спомних за първата любов ; онази от морето. Точно в този момент си припомних кратките мигове , които сме имали с нея. И ме заболя. Заболя ме , защото се сетих и за болката , която изпитвах , когато се разделяхме. Някъде бях чел , че след голямата победа идва големия пир. След загубата идва болката. А когато някой ти липсва , той идва ли при теб ?
Обърнах се на другата страна , за да не види жена ми издайническата сълза , която се търкулна по лицето ми. Щях да бъда безсилен да и обясня защо плача… когато малко преди това е била в прегръдките ми.
Точно така-безсилен !
Плачем , защото сме безсилни ; плачем , когато не можем да променим нищо от това , което се случва.Плаках , когато не получих желирани бонбони от майка ми ; когато умря кучето ми , защото не можех да го върна ; когато се разделихме с момичето от морето пак плаках , защото не можех да направя нищо , за да съм с нея… Сълзи съм ронил хиляди пъти през живота си , когато ме е боляло , но не заради самата болка , а защото нямам сили да я спра.
После се сетих за малкото момиченце , което спи в съседната стая. Спомних си как спря дъха ми , когато ми я донесоха на ръце и ми дадоха да я прегърна. Спомних си първия момент,в който думата “баща” се изпълни с повече смисъл дори от думата “любов”. Спомних си сълзите , които се стекоха по бузите ми и капнаха върху розовото одеалце , с което бе повита дъщеря ми. В този момент бях безсилен да кажа каквото и да било или да правя нещо друго , освен да я гледам в малките очички…
И плаках…”

Човекът с малката плешивина на темето загаси угарката от цигара в пепелника на бюрото си. Вдигна телефона и набра някакъв номер. Отсреща му вдигнаха на момента:
-Сещаш ли се писмото, което получихме тази сутрин? Да , точно то!Това ще е темата на броя. Заглавието ли…? “Защо плачат хората” ми звучи добре…
Постави слушалката на мястото и и промърмори: “Естествено , че ще си съгласен с мен ; нали аз ти плащам заплатата”. После се пресегна за кутията с цигари , извади една , запали я , дръпна си и се отпусна назад в удобния стол. Докато имаше такива типове с лабилна психика , вечно човъркащи се в човешката психика , той щеше да продължава издаването на вестника си в такъв многоброен тираж и да печели космическа цифра от всеки брой.
Не се сдържа и се засмя. После смехът прерасна в гръмогласно джафкане и една сълза потече по лицето му-просто беше безсилен да спре да се смее…

Свилен Димитров