Дочух странен, нисък звук като от почукаване на дърво, който идваше откъм чапарала.Дон Хуан вирна брадичка, като ми даде знак да застана нащрек.
- Малката нощна пеперуда те вика - каза той с безизразен глас.
Скочих на крака.Звукът моментално престана.Погледнах въпросително към дон Хуан. Той направи комичен жест на безпомощност, свивайки рамене.
- Срещата ти още не е завършила - каза той.
Казах му, че не се чувствам достоен за това и че може би ще е по-добре да си отида в къщи и да се върна, когато се почувствам по-силен.
- Глупости! - сряза ме той. - Войнът приема съдбата си, каквато и да е тя и я понася с върховно смирение. Той смирено приема да бъде онова, което е и това не е повод за оплакване, а си е чисто предизвикателство. На всеки от нас му е нужно време за да разбере това и да го изживее напълно. Аз, например, мразех самото споменаване на думата смирение. Аз съм индианец, а ние, индианците, винаги сме били покорни и знаем само да навеждаме глави. Мислех, че смирението няма място в сържанието на воина. Не бях прав! Но сега знам също, че смирението на воина не е покорството на слугата.Воинът не прекланя глава пред никого и в същото време не позволява никой да прекланя глава пред него. Слугата, от друга страна, пада на колене при най-малкия повод и целува ботушите на всеки по високопоставен от него, но в същото време изисква по-низшите от него да му се кланят и да целуват ботушите му. Затова днес ти казах, че не знам как се чувстват великите водачи. Познавам само смиреноста на воина и това ми позволява да бъда ничий водач.
За момент настъпи мълчание. Думите му ме развълнуваха дълбоко. Бях трогнат и същевременно се чувствах съпричастен с онова, на което стана свидетел в чапарала. Разумът ми подсказваше, че дон Хуан нарочно крие нещо от мен, и че много добре знае какво става.
Бях се вглъбил в тези размишления, когато същото онова странно почукване секна мислите ми. Дон Хуан се усмихна, после се разсмя с глас.
- Обичаш покорството на слугата - каза тихо той. - Прекланяш глава пред здравия разум.
- Винаги мисля, че другите се опитват да ме мамят. - казах - Това е същността на проблема ми.
- Прав си. Мамят те - отвърна той с обезоръжаваща усмивка. - Но това не може да ти бъде проблем. Истинският ти проблем е, че ти смяташ, че аз умишлено те лъжа, така ли е?
- Да. Има нещо в мене, което не ми позволява, да повярвам, че всичко, което става, е истина.
- И тук си прав. Нищо от това , което става, не е истина.
- Какво искаш да кажеш с това, дон Хуан?
- Нещата са истински, едва след като човек се научи да получава чуждо съгласие относно тяхната истинност. Например, това, което стана тази вечер, не може да е истина за теб, защото никой не би се съгласил с теб.
- Да не би да искаш да кажеш, че не си видял това, което стана?
- Видях го, разбира се. Но аз не влизам в сметката. Нали аз те лъжа, забрави ли?
Дон Хуан дълго се смя, докато се закашля и едва не се задави. Смехът му ми се стори дружелюбен, макар че причината за него бях аз.
- Не обръщай внимание на моите бабини деветини - каза успокоително той. - Опитвам се да те накарам да се отпуснеш, а знам, че ти е добре, само когато се чувстваш объркан.
Той нарочно направи комична гримаса и двамата се разсмяхме. Отговорих му, че от това, което току що ми каза, ми стана още по-страшно.
- От мен се страхуваш? - попита той.
- Не от теб, а от това, което ти олицетворяваш.
- Аз олицетворявам свободата на воина. От нея ли те е страх?
КАРЛОС КАСТАНЕДА - 1971г.
Книга за пътя на воина. И опознаването от един “съвременен човек”, културата на индианците и най-вече света на шаманите им(под съвременен нямам предвид годините в които е живял, а за насаденото му/ни мислене).Вдъхновяващи книги за мен , а те са доста. Ако имате възможност и/или желание прочетете някоя от тях.