Реших да ти напиша писмо докато седя на плажа , късно вечер, загледан в морето,звездите и чайките… А морето е толкова спокойно, прозрачно, тихо. Като в моите мечти… Не си мисли, че само мързелувам и нищо не правя, по цял ден се крия от слънцето, то се опитва да ме изсуши, но аз не искам и го избягвам всякак, а вечер тръгвам покрай брега по камъните и обикалям, търся… търся души които искат да обикалят с мен, а също така оглеждам морето за тайни светлини показващи потънали кораби, за скрити в дълбините русалки с искрящи опашки или нещо изскочило от морето… Може би твоите думи записани на пергамент и пуснати преди много години, може би нечий мечти, терзания. Повдигам изсъхнали дънери подминавам рачета закрачили смело… Минавам през пустите плажове, скрити от погледи с мисли за пари и в тях откривам утеха в тях си заспивам.
Преди да заспя си гледам звездите и морето безкрайно, да потърся звездите които ме водят, да потърся утеха. Заспивам… в тъмни часове се будя от стъпките тихи, не знайни, понякога толкоз потайни… и пак заспивам… а как искам да бягам от утрото , за да мога вечно да бродя…
Пътят на хората потаен е,
но и в най-големите беди
надежда ги крепи…
Вярата е нейна верна сестрица.
Без вяра дано никой не остава.
А Любовта свенлива е…
и трудно на други се открива,
но можеш ли я спреш кога я има?
Малцина вярват в тези приказки.
Всички крият свойте тайни.
И бягат по пътища незнайни.
Може ли да има път ?…
за онез самовлюбени души
тела за продан, за златен прах…
за смисъл липсващ,
за мечти обвързани с пари…
при това,че умираш както си се ти родил…
По пътя вървял си един воденичар и харесал си четери камъка.
-Един за мен и моята воденица ,един за онази светла женица що ще стане моя годеница,а тези двата подарък на баща ми ,нека при него се въртят и да мелят брашно за всички в околността.
Така продължил си пътя в мисли за камъните гладки и за любовта . Какво ще стане никой не знаел , ще харесат ли другите тези подаръци или няма , а любовта е като камъните – които си паснат въртят се вечно . Други стават на късове още след няколко дни…
Прикрепена светлината до мен
осветява тъмнината нежна
с мисли безкрайни се топля
сън и мечти ,
от които малко са сбъднати…
И чувствам и виждам
в без края,потънал в нощта
и пак си прошепвам :
И днес ще съм сам.
Поглеждам Луната
и тя не ще срещне Слънцето
както и аз от теб не съм пленен.
И какво ли остава освен,
че и утре е ден.
Трябва да подложат студентите на боб със зеле , за да се увеличи производството на метан и ще има повече смог . Така в градовете ще се намали изразходваното електричество защото повече топлина ще се запазва ,а и всеки студент ще му е необходимо значително време да о(т/б)работи храната си :) и ще учи повече – за да не усеща обработката , няма се събират големи групи поради газовия проблем – ще се намали и изразходването на пари за алкохол и така всички студенти ще забогатеят.
Аз не искам да съдя
само музика да слушам
и в мечти да се окъпя
далече от гадове и тегоби.
Там където има радост,
а не тъга.Там където
вярваме в любовта
и разбираме, че БОГ е светлина!
Моята мечта за работа е тази в която не работя с клиенти , може да имам колеги ,но да нямам нищо общо с клиенти… Ще се чувствам много по добре от сега – понякога ме докарват до много кофти състояния.
Много по добре е да си нямаш работа с никой който очаква да му свършиш работа за 5часа за един и после да недоволства … защото му липсвало това и това и това при положение ,че не е казал че му трябва. Аз ако имах способностите да знам чуждите мисли сигурно отдавна да бях изчезнал нейде далече от всички.
